Пристрастяването към виртуалността
Обикновено, когато стане дума за пристрастяване се има в предвид изграждането на някаква форма на психофизиологична личностна зависимост към психоактивни вещества – дрога, алкохол, цигари, болкоуспокояващи лекарства и пр. В този случай обаче, макар и без използването на психотропни вещества и често пъти - почти изцяло несъзнателно получена, тази форма на зависимост може да доведе като до негативни психосоциални последици за личността, така дори и до тежки психофизиологични страдания.
Като начало, ако се прибегне до позабравения хубав опит на старите психологически писания за „вграждане” на придаваща живост на скучните публицистични текстове Душа, предоставена от описано в литературната класика битие на носещи я герои, то тогава може би като твърде близък до тази форма на личностна зависимост би могъл да бъде изведен блестящо представеният в романа на Ф. Достоевски „Играчът на рулетка” образ на Алексей Иванович. Героят на гениалния писател е млад частен учител на децата на обеднял руски генерал, който придружава семейството в измисления град Рулетенбург, където попада в магическия свят на Грандиозната мечта, криеща се във вечната човешка Надежда по Тайнственото нещо – в конкретния случай – света на хазарта. И този свят го обсебва изцяло. А Достоевски, (сам любител на хазарта), твърде сполучливо е описал и трескавия поглед, който непрестанно се взира във въртящата се рулетка; и треперещите ръце, поемащи и даващи печалби и загуби; и обсебената от играта мисъл, събираща в себе си цялото съзнание; и дори – промененото поведение на интелигентния, образован и възпитан учител, превърнал се в нещо съвсем различно (комарджия)...
Безспорно, макар и малко по-различни, тези симптоми биха могли да бъдат проследени и при пристрастяването към виртуалността.
Етиология
Предразположението към пристрастяване към виртуалността все още е с твърде неясен произход.
Ако се използва методологичната система за анализ на човешките типове на К. Г. Юнг (11), изведена въз основа на признаците интроверт – екстроверт, би могло да бъде предположено, че интровертните личности са по-склонни към развитие на този тип зависимости, но пък безспорно натрупаният клиничен опит поставя под редица съмнения обективността на едно подобно твърдение.
Ако като основа бъде използвана широко експериментираната клинично четирифакторна хипотеза на Х. Айзенк (2), извеждаща на преден план диференциации на човешките типове, изведени въз основа на белезите: емоционален – неемоционален и променлив – непроменлив, би могло да бъде предположено, че непроменливите и емоционалните типове биха били много по-склонни към развитие на виртуална зависимост, нещо, което разбира се, също не би могло да бъде прието за даденост, защото биха могли да бъдат открити и почти същите като количество и качество доказателства и за противното твърдение.
Твърде спорни биха били и опитите да бъде потърсено обяснение за някаква предразположеност към виртуална зависимост от гледна точка на хипотезата за личностните класификации на Е. Маслоу (8), съгласно постулатите на която като по-склонни към развитие на тази зависимост биха могли да бъдат изведени лицата, които имат незадоволени ниско базирани потребности в йерархизираната схема на автора – т.е. от физиологично естество, от сигурност и донякъде – неудовлетворени социални потребности.
А също така абсурдни биха били и опитите за преимуществено търсене на склонността към виртуална зависимост при дефинираните в човешката класификация на З. Фройд (10) като анален тип личности; сред изживяващите някаква повече или по-малко тежка форма на комплекса за малоценност по класификацията на А. Адлер (1); или пък – дори и сред лицата, попадащи сред групата на сравнително точно диагностицираните клинични психиатрични случаи като страдащи от някакви форми на параноя.
Извод: Макар и с неясна етиология, (а може би и поради това), никой що годе компютърно грамотен човек не е застрахован от развитието на виртуално пристрастяване.
Клинична картина
Симптомите на пристрастяването към виртуалността биха могли да бъдат представени в своите психологични, психосоциални и психофизиологични проекции.
Психологични симптоми:
Отделяне на повече внимание от желаното на виртуалността; по-често концентриране на мисълта върху проблеми, свързани с виртуалността; формиране на повече представи за света от виртуалността, отколкото от реалността; отделяне на повече от желаното време за занимания във виртуалната среда.
Психосоциални симптоми:
Ограничаване на контактите на живо с членовете на семейството, с приятели, познати, колеги, за сметка на виртуалното общуване; пилеене на работно време за паразитни занимания във виртуалността; преимуществено организиране на дейности, свързани с виртуалността пред всякакви други; в крайните форми е възможна и тотална личностна изолация.
Психофизиологични симптоми:
И ... един виц за нагледност и разнообразие на написаното до тук:
„Госпожата отвела децата от детската градина в зоопарка. Спрели пред клетката на слона и тя ги попитала:
- Деца, какво е това животно?
- Слон, слон! - Вкупом завикали децата.
- Браво! - Зарадвала се тя. - А защо мислите така?
- Еми, има хобот, голям е и има големи уши! - Отвърнали децата.
Сетне спрели пред клетката на жирафа и тя пак ги попитала:
- Деца, какво е това животно?
- Жираф, жираф! - Вкупом завикали децата.
- Браво! - Зарадвала се тя. - А защо мислите така?
- Има дълга шия и е висок! - Отвърнали децата.
Накрая спрели и пред клетката на шимпанзето и тя пак ги попитала:
- Деца, а какво е това животно?
- Компютърен маниак! - Вкупом завикали децата.
- Ама защо мислите така! - Учудила са госпожата.
- Очите му са зачервени, подгърбен е, небръстат, и има мазоли на дупето! - Отвърнали децата.”
Наред с „чисто” физиологичния дизкомфорт, свързан със зачервяване на очите и болка в тях; често главоболие; безсъние; в някои по-крайни форми виртуалното пристрастяване може да бъде съпроводено и с изпадане на страдащото лице в тежки депресивни състояния с усещане на необяснимо страдание, което прераства дори и в усещане на физиологична болка, като понякога достига до натрапливи суицидни мисли и дори опити за самоубийство.
Основни форми на пристрастяването към виртуалността
Макар и твърде индивидуално като патогенеза, по своите външни прояви пристрастяването към виртуалността би могло да бъде разграничено в следните основни форми:
Пристрастяване тип: „информационен глад”
Понастоящем виртуалността предлага огромно количество информация, при това поднесена в твърде интересна форма, позволяваща и обратна връзка, което от своя страна успешно конкурира всички познати и използвани до сега източници, като провокира почти непрекъснато любопитството и вниманието на човека. Ето защо дори и често пъти несъзнателно, продължителният престой пред компютъра е в състояние да развие тази форма на зависимост.
Пристрастяване тип „творческа активност”
Безспорно творчеството е присъщо човешко състояние, а виртуалността предлага огромни възможности в тази сфера. Но пък – този тип зависимост се превръща в личностен, (а и социален) проблем, когато стане самоцел – „нещото” се прави заради самото нещо.
Пристрастяване тип: „компенсаторно общуване”
Общуването е една от най-присъщите човешки дейности. Липсата на комуникация на живо често пъти може да доведе до нейното компенсиране във виртуална среда и да развие този тип пристрастяване.
Пристрастяване тип: „влюбване”
Това е една от най-често дискутираните форми на личностна зависимост във виртуалността. Проблемът не би съществувал, ако: 1. обсъждащите го лица споделят безусловно помежду си този тип пристрастяване; 2. влагат едни и същи емоции, мисли, чувства, състояния в използваните виртуални послания; 3. имат еднакво отношение към евентуално последващо реално проявление на това състояние; 4. искрени са при изпращането, възприемането, разбирането, осмислянето и отговорите на съответните послания; 5. ...., а всичко това разбира се, е твърде трудно осъществимо и поради тази причина често довежда до типичните тежки симптоми.
Пристрастяване тип: „месианство”
Характеризира се с наплив на свръхценни мисли, които трябва на всяка цена да бъдат обнародвани, чието съдържание обикновено се разкрива в значителни по количество публикации по сходна тема. Често срещана форма на пристрастяване към виртуалността.
Пристрастяване тип: „загуба на време”
Всеки читател на настоящото писание познава този тип – затова поясненията са излишни.
Етапи на формиране на пристрастеност към виртуалността
Както всеки друг психофизиологичен и психосоциален процес, пристрастяването към виртуалността протича през редица обратими и необратими етапи, които биха могли да бъдат представени в следния вид:
1. Любопитство към виртуалната среда.
2. Повишен интерес към занимания във виртуалната среда.
3. Отделяне на повече време от обичайното за занимания във виртуалната среда.
4. Превръщане на заниманията във виртуалната среда в житейски приоритет.
5. Изграждане на типичното личностно пристрастяване към виртуалната среда извън която всичко е превърнато в безсмислица.
6. Изпадане в крайни форми на зависимост с промени във възприятията, мисленето, съзнанието и поведението на пристрастеното лице.
Лечение
По начало, подобно на всеки друг психопатогенен личностен процес, пристрастяването към виртуалността е трудно както за точно диагностициране, така и за надеждна терапевтична интервенция. Бидейки изключително индивидуално състояние, при някои лица самолечението се оказва напълно достатъчно за справяне с този тип зависимост, докато при други трудно се повлиява както от психоанализата, така дори и от медикаментозно лечение.
Самолечение
Ако бъде направен опит за систематизиране на огромното количество предлагана информация в тази област, то тогава една повече или по-малко точна и надеждна методическа система за набелязване на възможности за изход от този тип проблеми би могла да бъде представена в следните лесни за изпълнение стъпки:
1. Осъзнаване на проблема, породен от пристрастяването към виртуалността. (Пример: Прекарвам много повече от желаното време пред компютъра, което ми пречи на другите занимания и интереси.)
2. Вземане на решение за справяне с установения проблем. (Пример: Трябва да огранича престоя пред компютъра.)
3. Формулиране на план за справяне. (Често пъти е трудно да се следва взетото решение – още повече имено тези трудности са част от изградената зависимост. Затова се препоръчва да бъде обмислен и дори записан някакъв лесен за разбиране и изпълнение план за действие. Пример: а) Ще огранича престоя пред компютъра до един час дневно. б) Вместо с компютър ще се занимавам с това, това и това. в) Ще посетя това и това място. г) Ще се срещна на живо с този и този човек и пр.)
4. Мобилизиране на необходимата личностна енергия за изпълнение на взетото решение и набелязания план. (Поначало, човешкото същество разполага с огромни ресурси за самовъзстановяване и себеактуализация, които могат да бъдат използвани твърде успешно и в тази насока. Ето защо често дори и самото осмисляне на негативното влияние на това състояние се явява достатъчен мотив за излизане от него.)
5. Практическо изпълнение на взетото решение и набелязания план.
Психоанализа и психотерапия
Психоанализата и психотерапията включват продължителни и скъпоструващи терапевтични интервенции, които са базирани върху осъзнаването на съществуващия проблем от съответното лице и подкрепата на висококвалифицирани специалисти в търсенето на изход. За съжаление все още няма разработено напълно успешно лечение.
Психиатрично медикаментозно лечение
Макар и с бърз ефект по отношение на преодоляване на усещането за психичен дизкомфорт и физическа болка, използването на психоактивни вещества като невролептици (антипсихотици), депресанти, стимуланти, халюциногени, за цялостно лечение на пристрастяването към виртуалността е с твърде съмнителен резултат.
Литература:
1. Адлер, А. - “ЧОВЕКОЗНАНИЕ”, изд. “Евразия”, С. 1995 г.
2. Айзенк, Х. „МОДЕЛ ЗА ЛИЧНОСТ”, изд. „Наука и изкуство”, С., 1987 г.
3. Борисов, “СОЦИАЛНА МЕДИЦИНА”
4. Брьоле – Рюеф, К. – “БОЛНИЯТ Е ПРЕДИ ВСИЧКО ЛИЧНОСТ”, сп. “Куриер на ЮНЕСКО”, март 1998 год.
5. Герасимов, Б. – “50 ВЪПРОСА ЗА НЕРВИТЕ”, изд. “168 часа” ЕООД, София, 2007 год.
6. Герасимов, Б. – “50 ВЪПРОСА ЗА МОЗЪКА”, изд. “168 часа” ЕООД, София, 2007 год.
7. Гроф, С. - „КОГАТО НЕВЪЗМОЖНОТО СЕ СЛУЧВА”, изд. „Феникс дизайн”, С.
8. Достоевски, Ф. – „ИГРАЧЪТ НА РУЛЕТКА”
9. Маслоу, Е. – “МОТИВАЦИЯ И ЛИЧНОСТ”, ИК “Кибеа”, София, 2001 год.
10. Речник по психология - ДИ “Наука и изкуство”, София, 1989 г.
11. Фройд, З. – “ДЕТСКАТА ДУША”, изд. “Евразия”, София, 1994 год.
12. Юнг, К. – “ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ТИПОВЕ”, изд. “СУ”, София, 2005 год.
