неделя, 27 март 2016 г.

Виртуална хиперактивност


Виртуална хиперактивност

Вреден навик, симптом или сериозно заболяване е виртуалната хиперактивност?

Подобна форма на поведенческа проекция във виртуалността просто няма как да не направи впечатление. Поне на посетителите на социалните мрежи, където до голяма степен търговският характер на продуцираната информация е пренебрегнат в името на нейния свободен обмен, а това не само я освобождава от оковите на стоково – паричните взаимоотношения, но и доближава самите участници в цялостния процес до онова мечтано от поколения творци мнестично състояние, дефинирано като сътворяване и съзерцаване на „изкуство за самото изкуство“, а публикациите – най-вече в средство за снемане на някакво неясно  вътрешноличностно напрежение посредством психосоциалните механизми за търсене на съпричастност. И въпреки всичко, когато при всяко поглеждане на съответната социална мрежа се сблъскваме с грандиозната вълна на истинско информационно цунами, избълвана от някого от другата страна на системата, просто няма как да не си зададем въпроса „що за човешко същество я е направило“, а когато и самите ние се повлечем след бързия информационен поток и влеем в него своя повече или по-малко значим принос, отдавайки се на трескава игра с клавиатурата, мишката и/или тъч скрийна - да не се запитаме дали всичко и в нас самите е наред – или поне до къде се простира нормалността и от къде започва патологията?
По начало границата между вредния навик и изявата на определен вид психопатология е твърде относителна, като често причините за редица вредни навици от рода на тютюнопушенето, нездравословния начин на живот, алкохолизма..., биват търсени в предразположеността към заболявания с доказана психофизиологична етиология, а много други поведенчески и мисловни странности, сред които и самата хиперактивност, се тълкуват като симптоми на определени психични болести. Ето защо би могло да се предположи, че и проекциите на хиперактивността във виртуалността се отнасят към определени категории лица, които по една или друга причина имат повече или по-малко сериозни затруднения по отношение на нормалното функциониране най-вече на онази част на психиката, която бива дефинирана като „интелектуално – волева“ сфера и неотменно свързания с нея самоконтрол,  а проблемът за границата, от която би могла да започва някаква относително по-лека или по-тежка патология и особено – необходимостта от терапевтична намеса, дори и сам по себе си е твърде интересен.

Хиперактивността – етиология и патогенеза
Понастоящем няма общосподелена яснота по отношение на етиологията (причината за появата) на хиперактивността.  Въпреки това водещите хипотези в сферата на клиничната психология свеждат причините за нейната поява в следните аспекти:
- Ендогенни психически заболявания от рода на депресиите и кататониите, които в манийните фази се характеризират с мощен двигателен напор;
- Шизофренни душевни разстройства, при които се наблюдава изопачаване (паракинеза) на нормалните реактивни и експресивни движения;
- При увреждане на орбиталния дял на мозъка, при органични увреждания на мозъчния ствол, както и при интоксикации с алкохол и страхово – възбудни депресии, водещи до повишена психомоторна дейност с излишък на движения (хипербулия);
- Хистерични душевни разстройства, водещи до изобилия от неистински, театрални движения, насочени към привличане на вниманието на околните и обикновено характеризиращи се с неосъзнато вживяване в ролята (2 – 91).
Въз основа на множество направени изследвания през последните години, бе прието становището, че хиперактивността е с неясна и сложна етиология, включваща както вродените конституционно основани качества на реагиране (темперамент), така и определени негативно повлияващи фактори от генетично, органично и психологично естество, а и такива, свързани с околната среда. Въпреки безспорното влияние на вече споменатите душевни разстройства с генетичен и органичен произход, твърде интересни се явяват някои от психологичните хипотези, търсещи причините за хиперактивността в практики за отглеждане на децата и дадени модели на учене. Наред с тях сложно влияние оказват и фактори на средата като токсични вещества от рода на оловото; радиационният стрес, свързан с конвенционалното флуоресцентно осветление; както и някои хранителни съставки, тютюнопушенето и приемането на алкохол от майката по време на бременността (1-1363).
Подобно на повечето душевни разстройства, хиперактивността има сложна патогенеза (възникване и развитие),  като първите прояви, които обикновено се наблюдават в най-ранна детска възраст, по време на училищния период създават сериозни затруднения, свързани с концентрацията на вниманието и цялостното успешно адаптиране на детето към предлагания модел на учене. Приема се, че синдромът на хиперактивността обикновено обхваща от 0,03% до 3%, като са възможни и значително по-високи стойности, достигащи до 22% от децата. Засяга предимно момчетата, като съотношението момчета – момичета е десет към едно. Точните статистически показатели са твърде трудни, защото биват използвани различни скали и методики за поставяне на тази диагноза.

Терапия (лечение)
Поставянето на диагнозата хиперактивност е свързано с използването на оценки от неврологично, психологично и психопедагогическо естество. Психологическите и психопедагогическите диагностични методи обикновено целят разграничаването на дефицита на внимание от хиперактивността, а неврологичните от рода на електроенцефалограмите, телеметричните и електрофизиологичните изследвания, са насочени към изясняване на клиничната картина на хиперактивността като психопатологично състояние.
Психофармакологичното лечение със стимулантни медикаменти като метилфенидат или декстроанфетамин е сравнително ефективно и с бързо действие, но е твърде противоречиво. Ето защо наред с медикаментозното лечение се препоръчват и сложни психологични и психопедагогически интервенции като насочване, консултации, модификация на поведението.

Виртуалната хиперактивност
Безспорно в условията на информационната епоха проблемът относно диференцирането на виртуалната хиперактивност като вреден навик, симптом или самостоятелно заболяване със своя собствена, уникална нозология, или като част от цялостната симптоматика на хиперактивността проектирана във виртуалната среда, е твърде актуален, както и пораждащ редица специфични въпроси от вида на:
- До къде се простира макар и релативната граница на нормалността и от къде започва патологията по отношение на проекцията на определени изяви на лична дейност във виртуалността?
- При кои случаи се касае за наличие на определена форма на вреден навик и кога е налице съответният симптом, изискващ поставяне на диагноза виртуална хиперактивност, както и ползване на повече или по-малко надеждно разработена терапевтична интервенция от психосоциално и/или психиатрично естество?
- Съществува ли изобщо някаква разработена що годе надеждна психосоциална и психиатрична терапевтична система за справяне поне с най-негативните ефекти на виртуалната хиперактивност?
- В какви случаи е задължителна социалната намеса при констатиране на някои от негативните ефекти на виртуалната хиперактивност – особено върху определени категории относително по-уязвими потребители – деца, възрастни, болни и пр.?
При условие, че „конвенционалната хиперактивност“ поразява между 0,03% и 22% от представителите на съответните общности би могло да се предположи, че е свойствен белег и на приблизително същото съотношение от потребители, които я пренасят чрез своята дейност и във виртуалността. Самата виртуална хиперактивност би могла да съществува сред тях и като вреден навик, и като симптом на повече или по-малко сериозни душевни заболявания от рода на споменатите маниакални фази на ендогенните психози, шизофренията или хистерията. Разбира се, сайтовете предлагат множество възможности за лесно и безпроблемно избавяне от ефектите на информационното обливане, свойствено на поразените от виртуалната хиперактивност – независимо дали се дължи на вреден навик или е симптом на по-сериозно заболяване. Що се отнася до евентуалното пренасяне на нежеланите прояви на виртуалната хиперактивност в реалността – тук е препоръчително спазването на правилата за безопасно ползване на интернет.
Във всички случаи обаче би могло да се предположи, че виртуалната хиперактивност е дело на някакво човешко същество, което:
-  е поразено от някакво неясно вътрешноличностно напрежение и чрез нея се опитва да се избави от съпровождащото го страдание;
- има някакъв повече или по-малко добре изразен комплекс за малоценност, който се опитва да компенсира чрез привличане на вниманието на околните и получаване на симпатии и съпричастност от тях;
- измъчвано е от самота и желае да бъде своего рода център на вниманието на околните;
- има друг вид сериозен личностен проблем и / или е поразено от някакво остро душевно разстройство;
- получава съответните високи хонорари за манипулиране на потребителите…
- просто е отдадено на творческия дух.
Твърде меродавен се явява и проблемът за личната самооценка на състоянието виртуална хиперактивност – особено, когато е констатирано и осъзнато критично отношение към зачестил и излизащ извън контрол увеличаващ се брой на постингите в интернет – поне, когато това не е съпроводено със съответните заслужени хонорари.  Ето защо в подобни случаи няма как да не бъдат потърсени и отговори на въпросите дали следването на принципа на удоволствието и във виртуалността и липсата на усещания за физическа и психична болка са достатъчно надежден метод за причисляване на виртуалната хиперактивност към сравнително безобидните вредни навици, а не към определени тежки психични разстройства, част от чиято симптоматика възниква и се развива чак накъде след 35-та и дори 45-та година? Разбира се самото осъзнаване и критичното отношение са най-добрите доказателства, че нещата (все още) са „под контрол“, но и призив за търсене на изход от дефинираното като негативно състояние – с или без ползване на квалифицирана помощ.

Заключение
Въпреки, че вече са налице редица психосоциални проблеми, породени от проекциите на определени патологични форми на човешкото мислене и поведение във виртуалността,  все още липсват достатъчно надеждни и обективни изследвания, въз основа на които да бъде създадена функционираща методика за поставяне на диагнозата виртуална хиперактивност, както и успешна терапевтична система. Нещо повече. При наличието на своеобразен технологичен информационен бум, отделяните ресурси за търсене на адекватни отговори на тясно свързани с него проблеми от психопатологично естество, а и по теми с „чисто“ морално – етични аспекти, отнасящи се до границата на нормалността, на позволеното и необходимостта при определени обстоятелства от задължителна социална интервенция, са изключително оскъдни. Затова е крайно необходимо стимулирането на изследвания, отнасящи се до проекциите на мисленето и поведението на модерния човек във виртуалността – били те в границите на макар и относителни норми и особено – когато се проявяват във вид на някакви патологични крайности.

Литература:
1. Енциклопедия Психология, изд. „Наука и изкуство“, София, 1998 г.
                       2. Речник по психология, ДИ „Наука и изкуство“, София, 1989 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар